четвъртък, 30 юли 2015 г.

С век закъснение: "Война на световете", Хърбърт Уелс

"...отвъд безкрая на пространството умове, пред които нашите приличат на ума на заобикалящите ни животни, необятни, студени и враждебни разсъдъци оглеждаха нашата Земя със завистливи очи и бавно, но сигурно крояха планове против нас. И в зората на двадесетия век настъпи великото крушение на илюзиите."

Няма как да не спомена плюшената сова, която ме гледа втренчено, докато пиша ревюподобието си с има-няма век закъснение (тя има доста обезпокоителен поглед). Но да игнорираме совата за момент, "Война на световете" ни връща към корените на научната фантастика и разказва за марсианците и тяхната инвазия, отдавна превърнали се в част от съвременната попкултура. 

Изстреляни от огромни топове, марсианските нашественици прекосяват космоса и се забиват насред Великобритания, образувайки при сблъсъка огромни кратери. Скоро оттам изпълзяват чудновати машинарии, които започват да сеят смърт със своите топлинни лъчи и отровни газове. 

За хода инвънземното нашествие научаваме от анонимен разказвач, който се бори за оцеляване в нарастващия хаос на войната. Британската армия е пометена, а Лондон е унищожен. Човешката цивилизация е пред най-голямото си изпитание.

В един наситен жанр като научната фантастика, годинките на "Война на световете" няма как да не проличат. Това е фантастика от времето преди света да се сблъска с шока на двете световни войни, срещнали хората с разрушения немислими до този момент. Марсианската инвазия бледнее в мащабите си пред причиненото от самите човеци. И съответно бледнее пред съвременната фантастика разрушаваща цели светове и вселени в опита си да ни развълнува. Трудно ми беше да се увлека в действието, а и няма как - просто книгата звучи остаряло.

Хърбърт Уелс и "Война на световете" обаче имат важно място в развитието на жанра и с това няма как да не са ни интересни. В книгата намираме в по-примитивен вид идеи, превърнали се в иконични на жанра като марсианската атака или пък топлинните лъчи, наподобяващи лазери. Върху образа на извънземните силно влияние има набиращият скорост през 19 век дарвинизъм. Марсианите са стигнали по-далеч в своята еволюция и са развили своята интелигентност до такава степен, че слабите им тела са просто придатък на огромните им мозъци. Това, което лично на мен най-много ми допадна, бяха трикраките бойни машини на нашествениците, превърнали се в култови за феновете на жанра. Те имат пипала, топлинни лъчи и могат да изтрелват снаряди с отровен газ. Как да не ги харесаш? Пък и малко приличат на крачещи метални октоподи. 

Разглезени от модерната мащабна и сложна научна фантастика, е хубаво от време на време да се връщаме назад към класиките, за да видим от къде е тръгнало всичко. А ако имаме късмет да го открием още зелени (и неопетнени от прекалено много книги) още по-добре. Имах шанса като малък да открия Жул Верн и да го заобичам. Уелс би му правил добра компания.

"Странна нощ! Най-странна с това, че щом се зазори, аз, който бях беседвал с бога, се измъкнах от къщата, както плъхът излиза от дупката си — една малко по-голяма от него твар, но все пак низше животно, което по мимолетната прищявка на нашите господари може да бъде подгонено и убито. Може би и плъховете се молят с упование в бога. Положително, ако не сме извлекли никаква друга поука, тази война ни е научила на състрадание — състрадание към тези неразумни твари, които пъшкат под нашето владичество."

Общо взето:
чететекласикитедокатоевреме/10

Едно мнение, близо до моето, е на Христо Блажев от Книголандия: http://knigolandia.info/book-review/voyna-na-svetovete/. Read the classics, kids.




Няма коментари:

Публикуване на коментар