сряда, 5 август 2015 г.

Древен Рим оживява в "Quo Vadis" на Хенрик Сенкевич

"А Рим, както и преди, се отдаваше на безумието си. Като че ли този град, който бе покорил света, започна най-сетне да се разкъсва отвътре, останал без водачи."

"Quo Vadis" е без съмнение един от най-добрите исторически романи за Древен Рим. Литературата има силата да ни пренесе на места, на които не бихме могли да стъпим, и книгата на Сенкевич е великолепен пример за това. С невероятна детайлност и разбиране, полският класик съживява Рим на император Нерон и го среща с новия морал на ранните християни.

Виниций е млад римски августиан, властен и невъздържан, свикнал да получава всичко, което пожелае. Срещата с младата лигийска принцеса и римска заложница Калина (наричана Лигия) обаче е на път да преобърне представите му за всичко. Глава след глава невъзможната любов между Виниций и Лигия държи интереса, както само епизодите на латиноамерикански сериал биха могли. Любовта им е изпълнена с драматични обрати, предизвикани от необмислените действия ту на единия, ту на другия. В двете им личности се сблъскват езическия Рим и младото и жизнено християнство, което тепърва ще нараства и ще печели нови привърженици.

И точно това е с което "Quo Vadis" е най-интересен. Той сблъсква езически Рим с ранното християнство, но това не е толкова конфликт на религии, колкото сблъсък на новия морал със стария, който вече е опетнен и дискредитиран. 

Рим е в пълния си блясък. Под позлатата обаче самите основи на империята са започнали да гният. Императорският двор се е отдал на разврат и раболепие, а император Нерон, опиянен от властта, се прави на шут. Това е епоха на дълбока криза на античните порядки и разбирания, предизвикана от вътрешните противоречия на римската цивилизация, на натрупалите се неправди и престъпления. Тази ситуация позволява на християнството, все още младо и жизнено, да намери много нови привърженици сред римляните и покорените народи. Това са най-вече хора ненамиращи вече опора в старите ценности, лишени вече от съдържание и превърнали се в кух материализъм. 

Най-интересен в романа за мен бе образа на Петроний, приближен на Нерон и близък приятел на Виниций. Той помага на младия августиан неведнъж да се приближи до Лигия. Петроний се докосва до учението на апостол Петър и християните и въпреки, че се отнася с разбиране и уважение към тях, той просто отсича: "Това не е за мен." Петроний е образ, събрал в себе си по-добрия, вече отиващ си Рим. Той е поклонник не на боговете, а на красотата. Наслаждава се на земния живот, на изкуството и красивите жени. С изграждането му Сенкевич вдъхва усещането, че Петроний е един от последните истински римляни, а след него - бъдещето принадлежи на християните.

"Истината днес е толкова високо, че дори и самите богове не могат да я съгледат от висините на Олимп."

"Quo Vadis" е излязъл през далечната 1895 г. и на моменти за съвременния читател езикът може да се стори остарял, но като цяло романа все още е страшно четим и приятен. За мен, любител на модерните мръсници, изключителното търсене на ценности и морал, което е романът, ми идваше малко в повече на определени места, но невероятната детайлност, с която Сенкевич изгражда римския свят, потушава всяко възможно недоволство с лекота. 

"Quo Vadis" е заслужена класика и задължителна спирка за любителите на исторически романи. 

"В това зарево на небето, в тези редици неподвижни колони, губещи са в далечината, и в тези хора, подобни на статуи, имаше някакво величаво спокойствие; струваше й се, че всред тия хармонични мрамори би трябвало да живеят някакви освободени от грижи, уравновесени и щастливи полубогове, а в това време тихият глас на Актея разкриваше нови и нови страшни тайни на този дворец и на тия хора. Ето там в дъното се вижда криптопортикът, по чиито колони и плочи още се червенеят кървавите петна от кръвта, с която опръска белия мрамор Калигула, когато падна под ножа на Касий Херея; там бе убита и неговата жена, там разбиха главата на детето му о камъните; там под това крило е подземието, в което гризеше ръцете си от глад по-младият Друз; там бяха отровили по-стария, там се виеше от страх Гемел, там се гърчеше в спазми Клавдий, а там Германик. Навсякъде тези стени бяха слушали предсмъртни стонове и хъркане, а тези хора, които днес бързаха за пиршеството в тоги, в многобагрени туники, окичени с цветя и скъпоценности, са може би утрешни осъдени на смърт; може би усмивката на не един от тях прикрива страх, безпокойство, несигурност в утрешния ден; може би треска, алчност, завист сега са се впили в сърцето на тези наглед безгрижни, увенчани полубогове."

Общо взето:
класика/10





Няма коментари:

Публикуване на коментар