вторник, 13 октомври 2015 г.

"Ребека", Дафни дю Морие

Автор: Eleanor Rigby
facebook страница: https://www.facebook.com/EleArt-404597773069963

„Тя, моята господарка, не идва с добро. Никога не е била от хората, които ще си мълчат и ще кротуват, ако им причиняват зло.”

Трябва да призная, че книжката стоеше както на рафта, така и в списъка с чакащите, от много време, а там редът не е строгоопределен. Само че навън заваля, аз нямах четиво за метрото и просто я измъкнах от опашката, а нещата между нас се получиха още от първата глава. Всъщност при "Ребека" първата глава е необходимо определящата и зарибяваща. Като човек, който не се е сблъсквал сериозно с гения на дю Морие, освен в някои от екранизациите на Хичкок и един-два разказа от „Куклата” (изд. Ентусиаст), останах очарована. Чист талант, елегантност и наслада за сетивата.

"Ребека" започва... е, не с Ребека, а с тоталната й противоположност. Главната героиня и разказвач сънува как се връща отново в имението Мандърли, описвайки подробно неговата многообразна природа и мистичност. Място, което съдържа болезнено много спомени и настроения на отминали времена. Мандърли е изобразен като готически замък, който диша и живее собствен живот. Гибелно, но и приказно място.

Тази първа глава е началото на ретроспекцията за това какво се е случило, защо вече не сме там и защо не можем да се върнем.

„И две нощи да сме прекарали под някой покрив, пак оставяме нещо от себе си. Не нещо веществено, не риба върху тоалетката или празна опаковка аспирин, не носна кърпичка под възглавницата, а нещо, което няма как да определиш, миг от живота си, мисъл, настроение. Този дом ни е давал подслон, разговаряли сме, обичали сме между тези стени. Това беше вчера. Днес вече ни няма, днес вече не го виждаме, различни сме, променили сме се по неуловим начин.”

Връщат ме обратно в Монте Карло, където се срещам с г-н Максим Де Уинтър и по стечение на обстоятелствата се влюбвам в него. Морие буквално ме пренася в главата на георинята и чувам всяка нейна мисъл. Е, много от тези мисли страшно ме подразниха, тъй като се говори за една плаха и несигурна в действията си млада дама, но в следващият момент тя ми напомни, че тази история се е случила в миналото и самата тя, вече далеч по-опитна, би действала по-друг начин, ако това бе възможно.

„Радвам се, че треската от първата любов не се повтаря никога. Понеже тя е и бреме, каквото и да говорят поетите. Дните, когато сме на двадесет и една, не са от храбрите. Пълни са с дребни страхове, с дребни притеснения и ние нараняваме със същата лекота, с която ни поваля всека остра дума. Днес, когато съм се скрила зад удобната броня на наближаващата зрялост, бързо, с лекота забравям едва пробождащата болка на всекидневните подмятания, ала тогава... нехайно изречената дума оставаше с теб и се превръщаше в огнена дамга, а хвърленият през рамо поглед се врязваше завинаги.”

Мъжът, по когото разказвачката е увлечена, е аристократ и джентълмен. Той е внимателен, галантен и това си личи от всяко негово действие. За разлика от него, нашият протагонист е от коренно различно потекло, средна класа момиче, несвикнало със знатния начин на живот. Тя обожава мистериозното му поведение и гибелния му ореол. Максимилиан Де Уинтър е изгубил Ребека Де Уинтър в трагичен инцидент преди почти година. Първата си жена. Красивата, умната, елегантната. Тази, която всички обичат, в която всички са влюбени, която не могат да забравят и с която постоянно бива сравнявана невзрачната ни героиня. Ребека не живее физически живот в книгата, но разказите и спомените за нея я правят по-жива и от разказващото лице. Тя е толкова облечена в думи, че независимо от смъртта си, отново е на преден план, както е била приживе.

Вече бях преполовила четивото, когато осъзнах, че главното действащо лице, в чиято глава живея докато чета (а и известно време след това ), всъщност си няма собствено име. Защото тя е просто втората г-жа Де Уинтър и тя няма как да се пребори с призрака на тази първа жена. Усетих как в един момент образът на героинята бива изяден от Ребека... и Ребека е тази, за която си мисля, която визуализирам и ... тази, която постепенно се превръща в истинския главен герой. Елегантността с която измества,  дори на страниците на книга, е за адмирации. Самата Морие е била запитвана много пъти защо е оставила главната героиня без име, и тя признава, че просто не се е сетила за такова. В последствие това се оказва доста ефективен начин разказвачката да изглежда по-незначителна от Ребека.

„Никога няма да я затъмните. Тя и досега е господарката тук, нищо че е мъртва. Тя, а не вие, е истинската г-жа де Уинтър. Не тя, а вие сте сянката и привидението. Не тя, а вие сте забравената, нежеланата и отхвърлената... не госпожа Де Уинтър, а вие трябва да сте мъртва.”

Книгата не е традиционна призрачна история. Ребека не витае из стаите на Мадърли физически. Вместо това го обитава в спомените на тези, които живеят там. Всичко е запазено, както когато тя е била жива, всеки ежедневен ритуал се изпълнява по начина, по който тя е обичала. Дори никога не сме я срещали, присъствието й се усеща навсякъде. Което едва ли е особено приятно, когато си втората жена на Максимилиан Де Уинтър.

В романа има по нещо за всеки – романс, съспенс, мистериозна и криминална част. Поглъщаща история с обрат в събитията и напрежение до последният момент.

Ребека е адаптирана  няколко пъти, най-известният филм от които е този на Алфред Хичкок от 1940 г., който печели два Оскара, включително за най-добър филм. Скоро се очаква и екранизация от Ст. Спилбърг.

„Живееш ли с дявола, трудно ще останеш нормален.”

Други цитати: http://lira.bg/?p=45672


Няма коментари:

Публикуване на коментар