понеделник, 30 ноември 2015 г.

"Голем. Белият доминиканец", Густав Майринк

Една самотна свещ опитва да освети тъмната стая. Медният свещник е близо до ръба на малкото дъбово бюро и пламъкът му наднича отвъд. Навън облаци са скрили звездите. Нощта напомня за себе си с хладния си дъх, който намира пролуки и се вмъква незабелязано в стаята. Огънят на свещта се накланя опасно, сякаш пламъкът увещава восъка да скочат заедно в пропастта. Край тях, безчувствен към борбата им, седи елегантно облечен млад мъж и сгъва писмо. Предсмъртното си писмо. До свещта има зареден револвер. Само трябва да го насочи срещу себе си и всичко ще приключи. 

От самовглъбението го откъсва неочакван шум. Той се обръща и вижда как някой пъхва нещо бяло под вратата му. Вдига го от земята и прочита заглавието - "За живота след смъртта". Тази кратка брошура върху спиритуализма събужда нещо дълбоко дремещо у него, задвижва отдавна вледенени механизми, които оттук насетне не му дават и минута отдих до края на живота му. Той остава завинаги свързан с окултното.

Този млад мъж е двайсет и четири годишният Густав Майринк, австрийски писател, преводач и банкер, прекарал голяма част от живота си в Прага и известен в града като неспасяем ексцентрик. След онази нощ, когато едва не се самоубива, той се отдава на окултни практики, среща се с различни спиритуалисти и медиуми, интересува се от теософия и източна философия, член е на различни тайни общества, а към края на живота си официално приема будизма. Произведенията му са огледало на неговите духовни интереси. Те разкъсват тънката ципа, разделяща материалния от отвъдния свят, и с езика си, приличен на заклинание, ни въвличат в една нестабилна реалност, способна да ни отведе до бездната на лудостта и да ни блъсне в нея.

"Ние се гледахме в очите: единият - страшно отражение на другия...  
Дали и той вижда как лунният лъч пълзи бавно по пода, издига се нагоре по стената като стрелка на някакъв невидим часовник в безкрайността и става все по-бледен и бледен?"

Сборникът започва с "Голем" (1915г.), най-популярното произведение на Густав Майринк. Романът разказва за Атаназиус Пернат, майстор на скъпоценни камъни, живеещ в еврейското гето на Прага. Той се сблъсква с легендата за съществото голем, сътворено от глина и съживено чрез магия, за което из гетото се говори, че се появява на всеки трийсет и три години и всяко негово появяване е съпроводено от нечия смърт. Самотата на главния герой и неговата умствена нестабилност го правят разказвач, на който не може да се вярва, и придават една особено въздействаща чупливост на реалността, отвъд която са скрити тайни, неразбираеми за непосветените. Целият разказ е просмукан с мистичното учение кабала и изживявания, отвъд материалния свят, които поставят на изпитание както възприятията на Пернат, така и неговата воля за живот. 

Трябваше ми малко време, за да свикна със стила на Густав Майринк, който в началото може да звучи малко осторяло, но точно той бе и нещото, което ме накара да остана. На места текстът тежи като истинско окултно заклинание. Под натиска на абстрактните картини на свръхестествени изживявания, реалният живот в гетото изглежда някак нефокусиран, не толкова реален, колкото преди. Пласт по пласт, длетото, потънало в мастило, сваля материята от живота и оголва духа, скрит отдолу.

Това продължава с пълна сила в "Белият доминиканец" (1921г.), в който черната романтика се среща с източната мистика и култ към предците. Повестта ни среща с Христофер Таубеншлаг (ама само какви имена е измислил...), невидимо същество, което чрез чужда ръка разказва за отдавна отминалия си живот. Това е историята на едно духовно търсене, което го отвежда далеч отвъд всичко познато, както и историята на неговата любов. Мистиката, окултното, тайните общества пронизват всеки ред на "Белия доминиканец", както и на разказите, с които продължава сборника. Не бих могъл да кажа, че схванах всичко, което прочетох. Често ми се налагаше да се връщам назад, за да препрочитам, но в абстрактността, в мрачното разкъсване на познатата реалност се крие и чара на прозата на Густав Майринк. "Белият доминиканец" е дори още по-езотеричен от "Голем". Разказите пък са някак по-изчистени, а с това и по-достъпни, като с това особено ми допаднаха.

"Още от младини приличаме на умиращи, чиито пръсти пълзят неспокойно по завивките на леглата; умиращи, които не знаят за какво да се уловят и които виждат, че смъртта стои съвсем равнодушна в стаята им, без да обръща внимание на това дали ще кръстим ръце за молитва, или ще стиснем в закана юмрук."

Мрачната атмосфера на сборника е допълнена със страхотните илюстрации на Петър Станимиров, най-добре познат със своите корици за старите издания на Стивън Кинг. Преводът е на Светослав Минков и е от първата половина на XX век, но с осъвременен правопис, без други съществени промени. 

Густав Майринк бе едно въздействащо пътуване в света на духовете. "Голем" и "Белият доминиканец" са от онези произведения, които са трудни за възприемане в началото, но след това започват да растат в ума ти и да поемат като гъба тъмните мисли. Докато накрая, вместо да заспиш, се взираш в мрака в очакване. Но в очакване на какво?


Романите на Майринк са требници на магията, мистични откровения и сомнамбулни съзерцания, страшни кошмарни огледала, в които горят многообразните преображения на дявола и архангелаСветослав Минков

Общо взето:
страхмееотдухове/10


Заглавие: "Голем. Белият доминиканец. Кардиналът Напелус"
Автор: Густав Майринк
Преводач: Светослав Минков
Илюстрации: Петър Станимиров
Издателство: Изток-Запад
Година: 2015

Няма коментари:

Публикуване на коментар