вторник, 8 декември 2015 г.

"Черните кучета", Иън Макюън

"Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам."

Представете си горещ летен ден дълбоко във френската провинция. Толкова горещ, че виждате как въздухът вибрира в далечината. Погледа ви е замъглен, а мислите ви се носят бавно като погребална процесия. Ходите напред и само напред по пътеката, вече забравили накъде сте тръгнали, докато иззад следващия завой не ви спират две тъмни сенки. Болната съвест на поколения грешници, приела плътта на две черни кучета, с уши прилепени до черепите им и с остри бели зъби, край които се стича пяна. Ден, който не може да бъде забравен...

"Черните кучета" ни запознава с живота на Джун и Бернард, видян през очите на техния зет Джереми. Той е кръгъл сирак още от малко дете и у него има една дълбоко вкоренена самота, която винаги го е тласкала към топлината на чуждия дом. Това определя интереса му към родителите на съпругата му и го подтиква да потърси причината за появилия се разлом между двамата.

Отношенията между Джун и Бернард са нестихваща буря. Лудо копнеещи един за друг, те са неосъществими заедно. Разделят ги идейни различия, макар някога да са били единомислещи комунисти и участници в социалните борби. След един знаков за нея инцидент с две диви черни кучета във френската провинция, Джун избира за себе си духовния път и търси смисъл отвъд краткия земен живот. Бернард пък остава твърд рационалист и материалист, уверен в силата на науката.  Между тях постепенно се разгаря война на духовното срещу материалистичното, на Бог срещу науката, на непримирими идеи между които не може да има мир. И макар този конфликт да тлее до края на живота им, години след раздялата им, когато Берлинската стена пада и Бернард крачи сред руините й, само един спомен, един наглед произволен детайл напомнящ му за Джун, има силата да заглуши грохота на историята и да я превърне в нищо повече от незначителен статичен шум. Копнежът им един за друг не умира и това прави разказът за тях още по-болезнен.

Прецизният, хирургически точен, стил на Иън Макюън изгражда един интересен идеен сблъсък, на фона на следвоенна Европа, чиито тежки рани все още не са излекувани. "Черните кучета" се чете бързо и има какво да предложи, но сякаш нещо не й достига. Може би прямотата, с която е изразен сблъсъкът между духовното и материалистичното, е малко прекалена, може би на моменти й липсва страст, а може би просто имам предразсъдъци към старите хора. Не знам. Но това не пречи на "Черните кучета" да бъде една кратка и въздействаща книга. Допадна ми. Трудно е да не изпиташ лек бодеж в областта на сърцето, приближавайки края. Ужасен е неосъществения копнеж. А идеите често са вятър.

Още един поглед към книгата ще намерите в http://azcheta.com/ian-mcewan-chernite-kucheta/


"Но бъдете спокойна, мадам. Днес следобед и двете ще бъдат застреляни."

Общо взето:
примерношест/10

Няма коментари:

Публикуване на коментар