събота, 29 август 2015 г.

"Преди да увиснат на въжето", Джо Абъркромби (книга 2 от поредицата “Първият закон”)

"Малцина имат право на избор. Всички правим каквото ни наредят. Живеем и умираме редом с родените до нас, с онези, които изглеждат като нас, които говорят със същите думи като нас. А причините за това са ни известни толкова, колкото и на праха, при който се връщаме накрая."

"Преди да увиснат на въжето" разгръща действието, чиито основи са поставени в книга първа. Съдбата подритва безмилостно героите, които, хванати насред все още неосъзнатите от тях исторически събития, са принудени да вложат цялата си сила и мъжество в собственото си оцеляване. Макар че главната нишка на сюжета донякъде се разпилява, в книга втора настъпват страшно важни и интересни промени в самите герои, а действието се забързва и става още по-динамично и кърваво.

В бруталния хаос на войната и в самотата на едно опасно пътуване, Абъркромби получава възможността истински да си поиграе със своите герои. Те непрестанно се променят под натиска на събитията, вътрешният им свят става още по-богат и интересен. Иначе стереотипни фентъзи персонажи като Логън и Феро зазвучават истински свежо и готино ("готино" и "яко" са две популярни думи, когато говорим за "Първият закон"). Абъркромби надгражда варварските им образи като им дава една почти комиксова сила и целенасоченост, но в същото време задълбава в психиката и миналото им, развива ги и им дава шанс за промяна. Това го извежда от шаблона и прави изживяването истински автентично и запомнящо се.

четвъртък, 27 август 2015 г.

“Гласът на острието”, Джо Абъркромби (книга 1 от поредицата “Първият закон”)

"Пълна е с мъдри магуси, силни рицари с огромни мечове и благородни дами с още по-огромни гърди. Магия, насилие и любовна история, от всичко поравно. Пълен боклук."

Скъсах се да хваля Джо Абъркромби пред приятели и познати. Откакто прочетох разказа му, включен в антологията Разбойници (изд. Сиела, 2015), не съм млъкнал за него. И има защо. Британецът пише като истински писател от двадесет и първи век и стои много далеч от простото фентъзи съчинителство. Рядко ми се случва да се смея на книги, но той успя да ме накара да се хиля като идиот на сцени колкото абсурдни, толкова и реалистични. Забравете пространните описания на храни и дрехи, забравете и за дългите фентъзи поредици, които не знаят накъде отиват. Абъркромби контролира добре историята си и избягва умело задънените улици и безсмисления пълнеж. И най-важното - не лъска меча на фантазиите си до почервеняване, каквато е традицията в жанра. Напротив – стилът му е динамичен, саркастичен и страшно забавен.

При Джо Абъркромби в много по-голяма степен в центъра на книгите стоят самите герои, техните преживявания насред един враждебен свят и вътрешните промени, които настъпват в тях. Фокусът е сменен от фентъзи вселената, често стояща в центъра на книгите от жанра, към самия човек, което ми допада страшно много като подход и дава на книгите на Абъркромби едно наистина съвременно усещане. 

вторник, 18 август 2015 г.

“Кървави книги”, том 4, Клайв Баркър

"Да четеш Баркър е като да се разхождаш по магистралите на собственото си подсъзнание - можеш да си прекараш страхотно... или да се натъкнеш на дълбоко заровени неща... в които е по-добре да не се спъваш." - Иван Атанасов, преводач на "Кървави книги" и главен виновник за издаването им на български език

Клайв Баркър е невероятно добър в това, което прави. Той е един от писателите, които истински умеят да отидат отвъд бруталността и кълцайки героите си – да правят истинска литература. Томовете на Кървави книги не правят изключение. Те са едни от ранните му произведения и са съхранили една неподражаема енергичност и безпощадност. Крайв Баркър рисува с кръв и страдание, без да превръща книгите си в порно. 

 Кървави книги е шесттомен сборник с хорър разкази, несвързани помежду си, но въртящи се около общото усещане за нестабилността на нашата реалност. В света на кървавата поредица бродят ужасяващи същества (и още по-ужасяващи човеци), а отвъдното и действителността се преплитат, за да разрушат всяко усещане за сигурност. Едни от разказите наблягат повече на черния хумор, други на графичния ужас, но дори не толкова добрите от тях привличат интереса, защото никога не се знае какво е изскочило от откаченото въображение на Баркър. Просто искаш още и още...

"В крайна сметка Дяволът беше дошъл, нали? Не бяха ли отпечатъците му по дръжката на вратата? Не видя ли лайното му на стълбите? Рано или късно Лукавия щеше да се покаже и той щеше да го заплюе в лицето."

вторник, 11 август 2015 г.

"Пир в бърлогата", Хуан Пабло Вилялобос


"Ако броим и умрелите, значи познавам повече от тринайсет-четиринайсет човека. Някъде седемнайсет или повече. Като нищо може да са общо двайсет. Но умрелите не се броят, понеже умрелите не са човеци, а трупове."

"Пир в бърлогата" е от онази порода малки книги, които винаги споменаваш, когато става дума за различни четива. С особения си език (език на дете с речник в ръка) и с неспиращия си черен хумор, книгата пречупва реалността и ни потапя в един свят, където насилието е ежедневие, а желанията - до едно изпълними.

Романът на Хуан Пабло Вилялобос разказва за тъмната страна на Мексико, както е видяна от изолацията на един наркопалат, в който външният свят нахлува само през телевизора или под формата на корумпирани политици. "Пир в бърлогата" надниква в мислите на едно малко момче, наречено Точтли, син на наркобарон, което мечтае да има свой хипопотам джудже от Либерия, както и своя катана, за да бъде истински самурай. Точтли разказва за ежедневието си, както би разказвало всяко дете. Сред чисто детските игри и желания обаче вечно присъствие е и насилието на наркотрафика. Насилието се е просмукало в целия живот на момчето, белязало го е и е пречупило възприятията му за добро и зло, за света и за него самия. Плашещо е равнодушето, с което се отнася едно дете към насилието и с това си внушение книгата е най-силна, превръща се в наистина обезпокоително четиво.

събота, 8 август 2015 г.

18+ в "Тропическо животно", Педро Хуан Гутиерес

“Ако живееш на място като това, не можеш да пишеш бавно. Тук всичко се разпада в ръцете ти. Нищо не е трайно. И трябва да излезеш и да продължиш да търсиш. Всеки ден по същия начин.”

Педро Хуан Гутиерес е един специален мръсник. Всяка негова книга е изпълнена с убийствен цинизъм и мърсотия (в буквален и всякакъв смисъл). Но някак си изпод тинята винаги успява да даде усещането за една скрита (и разочарована) интелигентност, което привлича, кара те да търсиш и да мислиш. Книгите му имат особено очарование, въпреки вонята носеща се от тях.

В "Тропическо животно" няма да откриете сюжет, който се придвижва напред и води до нещо. Историята, която разказва, нито започва, нито завършва с този роман. Това е книга за един откъс от живота на Педро Хуан (алтер его на Гутиерес) - любовта му с проститутката Глория (най-често изразяваща се в бурно чукане) и пътуването му до стерилна Швеция, където не би могъл да просъществува.

"Трябва да седна и да пиша. Да пиша с вътрешностите и с червата. Да изхвърля всичко върху хартията. Да изцапам хартията с кръв и слюнка, с лайна и урина, със сополи и сълзи."

В романа откриваме едно неприкрито разочарование от света, от политиката и хората. Педро Хуан вече просто иска да живее. И толкова. В мизерията човекът има избора да приеме живота такъв, какъвто е, или да умре.

сряда, 5 август 2015 г.

Древен Рим оживява в "Quo Vadis" на Хенрик Сенкевич

"А Рим, както и преди, се отдаваше на безумието си. Като че ли този град, който бе покорил света, започна най-сетне да се разкъсва отвътре, останал без водачи."

"Quo Vadis" е без съмнение един от най-добрите исторически романи за Древен Рим. Литературата има силата да ни пренесе на места, на които не бихме могли да стъпим, и книгата на Сенкевич е великолепен пример за това. С невероятна детайлност и разбиране, полският класик съживява Рим на император Нерон и го среща с новия морал на ранните християни.

Виниций е млад римски августиан, властен и невъздържан, свикнал да получава всичко, което пожелае. Срещата с младата лигийска принцеса и римска заложница Калина (наричана Лигия) обаче е на път да преобърне представите му за всичко. Глава след глава невъзможната любов между Виниций и Лигия държи интереса, както само епизодите на латиноамерикански сериал биха могли. Любовта им е изпълнена с драматични обрати, предизвикани от необмислените действия ту на единия, ту на другия. В двете им личности се сблъскват езическия Рим и младото и жизнено християнство, което тепърва ще нараства и ще печели нови привърженици.

И точно това е с което "Quo Vadis" е най-интересен. Той сблъсква езически Рим с ранното християнство, но това не е толкова конфликт на религии, колкото сблъсък на новия морал със стария, който вече е опетнен и дискредитиран.