неделя, 27 септември 2015 г.

Безсмъртие и разни други неща в "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски

“Може би тук на дъното, хората наистина имат души. Ето ги – искат да отидат на небето, но само цапат тавана.”

Тази есен излизат - "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски, "Станция Единайсет" на Емили Сейнт Джон Мандел, "Границата" на Робърт МакКамън, "Играч първи приготви се" на Ърнест Клайн... Умирам си от кеф и съм заровен под прекалено много книги, при това все страхотни заглавия.

Когато пристигна новата тухличка на Глуховски - "Бъдеще" - веднага я грабнах. Няма как, огромен фен съм на книгите от неговата Метро вселена (както и на компютърните игри, пръкнали се от тях), които, въпреки някои чисто литературни недостатъци, успяват да създадат един жизнен и изключително интересен свят, който изцяло промени начина по който гледам на подземията, вкопани под градовете ни, и най-вече на тунелите на метрото. Опитах да чета "Бъдеще" без обичайната торба с очаквания. За книгата се чуват какви ли не коментари, пък на мен ми харесва да чета необременен и неосведомен. И сега, след като последната страница вече е изчетена (и омачкана за мой срам), мога да кажа - "Бъдеще" не е перфектен роман, но, както останалите книги на Дмитрий Глуховски, има това прекрасно свойство, да те въвлича в себе си, да те потапя напълно в света си, където си свободен да изследваш, да пътуваш и да преживяваш. Самозабравата е едно от качествата, които най-много ценя у този тип литература.

понеделник, 14 септември 2015 г.

"Лудият от площад Свобода", Хасан Бласим

"Не искам да гледам ведро и спокойно, уморих се, искам да крещя."

"Лудият от площад Свобода" ме срази. Бруталността в разказите на иракския автор Хасан Бласим може да се мери единствено с тяхната неизменна честност. Има моменти в тях, които наистина втрещяват със своя ужас, който е особено ефективен, защото идва от реалния живот, от нещо видяно и преживяно. Богатият и образен език на Бласим успява да предаде изключително живо цялата безизходност на хората, хванати насред лудостите на войната, на тиранията и бягството от нея. Въпреки общото усещане за тежест в разказите, насилието е използвано с мярка и на точните места, но, веднъж плъзнало по страниците, всеки негов детайл шокира със своята визуалност. Звуците и картините оживяват, за да превърнат всеки един ред в удар, който се отпечатва в съзнанието. Удар, който ще се помни дълго след като самата история е избледняла в паметта.

"Артилерийският обстрел барабанеше като дъжд, но ние не се бояхме..." Задрасквах и пренаписвах: "Артилерийският обстрел бе карнавал на звездите, а ние - в любовен гърч върху пръстта на отечеството"

Книгата успява да обедини родния Ирак, бягството към Европа и животът в чужбина в едно общо пространство без ясни граници, споено от белезите, останали дълбоко в душата, дори след като тялото е отдавна възстановено. Герои са обикновени хора, хванати в събития, често трудни за вярване. И докато в някои страници става дума за борбата за идентичност, за самовъзприемането, в един свят, който отнема правото ти да бъдеш себе си и ти налага етикет, след етикет (и така до полудяване), то на други места в книгата фасадата на цивилизованост се свлича и всичко е сведено до животинско оцеляване.

петък, 11 септември 2015 г.

Най-слабата книга на Чък Паланюк - "Tell-All"

"Each romance, the type of self-destructive gesture Hedda Hopper would call "marry-kiri." Instead of plunging a sword into one's stomach, you repeatedly throw yourself on the most inappropriate erect penis."

Трябваше доста да се напъна, за да стигна до края на "Tell-All". Експериментът тук никак не се е получил и Чък Паланюк е успял да напише огромно количество излишни страници в това тънко книжле от 192. Историята, макар и с потенциал, е удавена в безсмислици и попкултурни препратки, без шансове за спасение.

"Tell-All" е написана по подобие на сценарий, като книгата е един поклон към Златната ера на  Холивуд, разбира се, поднесен с характерния за Паланюк леко откачен стил. Разказвач е Хейзи Кугън, помощница (не я наричайте прислужница, би се обидила) на една застаряващата филмова звезда. Мис Кейти, както я наричат, усеща болезнено как най-добрите й години са вече зад нея и когато в живота й се появява младият красавец Уебстър Карлтън Уестуърд III тя сляпо се хвърля в обятията му. Любовта я кара да се чувства отново млада и жизнена. Хейзи обаче се отнася с подозрение към младото конте. Тя се опасява, че Уебстър е една от онези хиени, които искат да се доближат до звездата само, за да могат да се възползват от нея. Както се оказва, той вече е написал мемоар за мис Кейти, който трябва да му донесе слава и богатство, когато го издаде. Този мемоар не само разкрива личния й живот, но й предрича смъртта й...

вторник, 8 септември 2015 г.

"Дете 44", Том Роб Смит

"Трамплинът за романа бяха събитията около живота на серийния убиец Андрей Чикатило. Но криминалният процес, несправедливостите, самата система бяха по-важни от реалните прототипи и ме вдъхновиха повече. Самата Съветска Русия е персонаж в книгата – чудовищна смесица от ужас и абсурдност. Опитах се да бъда възможно най-близо до това." - Том Роб Смит за романа  

Дете 44 е трилър, който добре успява да улови абсурдния ужас на Сталиновия Съветски съюз, да разкаже за него по достъпен за незапознатите начин и в същото време да предаде една колкото мрачна, толкова и увлекателна криминална история. Книгата се чете бързо и не мога да не призная - наистина ми беше интересна. Това, което дърпа романа назад, обаче е последаната една трета от него, където Том Роб Смит изпада в една холивудска забързаност и нереалистичност, често в противоречие с останалата част на книгата.

"По-добре да пострадат десетима невинни, отколкото един шпионин да избегне наказание."

Но какво всъщност има в Дете 44? Книгата разказва за Лев Демидов – примерен син на Партията, герой от войната и настоящ агент от МГБ, Министерство на държавната сигурност. Действието се развива в Съветския съюз в най-дивашките му години – времето на масовия убиец Сталин. Всъщност дивашки не е правилната дума. Диваци не са способни на такова целенасочено избиване на милиони хора. За това е нужен прагматичен ум. Нужни са ред и система. Нашият герой Лев е именно едно колело в тази система. Неговата роля е да разследва обвинените, да ги арестува, да ги смачква и, веднъж приключил с тях – да ги предава на палачите.

сряда, 2 септември 2015 г.

"Последният довод на кралете", Джо Абъркромби (книга 3 от поредицата “Първият закон”)


"Ако смятате, че съм избрал и частица от живота на жалката човешка останка, която в момента стои пред вас, много се лъжете. Аз избрах слава и успех. Но често на капака на кутията пише едно, а вътре има друго."

Последният довод на кралете е една моралномъглява приказка за възрастни. Кой е от лошите и кой е от добрите е все така неясно, докато кръвта се лее по улиците, а разрушенията са навсякъде. Камък върху камък няма да остане, а нашите герои са си все още там – насред руините на един наглед променящ се свят, но всъщност останал си все същия, всичките до един, разпънати между каквото трябва да бъде направено и собствените си желания. А съдбата не спира да ги рита грубо в често неочаквани посоки.

В книга трета от поредицата Джо Абъркромби движи бързо действието и е все така забавен. Успява да тласне  събитията в посока обещаваща епичен и брутален финал и напълно оправдава очакванията. Има немалко изненади, но повярвайте ми – подготвяният голям сблъсък е наистина размазващ. Точно в тази част Абъркромби оправдава напълно славата си на автор, способен да залее страниците си с кръв и бруталности.

"Доказателствата са досада. Доказателствата са отегчение. И пълна безсмислица. Хората предпочитат лесната лъжа в ръцете, отколкото трудната за откриване истина в гората, особено ако така им изнася повече."