понеделник, 30 ноември 2015 г.

"Голем. Белият доминиканец", Густав Майринк

Една самотна свещ опитва да освети тъмната стая. Медният свещник е близо до ръба на малкото дъбово бюро и пламъкът му наднича отвъд. Навън облаци са скрили звездите. Нощта напомня за себе си с хладния си дъх, който намира пролуки и се вмъква незабелязано в стаята. Огънят на свещта се накланя опасно, сякаш пламъкът увещава восъка да скочат заедно в пропастта. Край тях, безчувствен към борбата им, седи елегантно облечен млад мъж и сгъва писмо. Предсмъртното си писмо. До свещта има зареден револвер. Само трябва да го насочи срещу себе си и всичко ще приключи. 

От самовглъбението го откъсва неочакван шум. Той се обръща и вижда как някой пъхва нещо бяло под вратата му. Вдига го от земята и прочита заглавието - "За живота след смъртта". Тази кратка брошура върху спиритуализма събужда нещо дълбоко дремещо у него, задвижва отдавна вледенени механизми, които оттук насетне не му дават и минута отдих до края на живота му. Той остава завинаги свързан с окултното.

Този млад мъж е двайсет и четири годишният Густав Майринк, австрийски писател, преводач и банкер, прекарал голяма част от живота си в Прага и известен в града като неспасяем ексцентрик. След онази нощ, когато едва не се самоубива, той се отдава на окултни практики, среща се с различни спиритуалисти и медиуми, интересува се от теософия и източна философия, член е на различни тайни общества, а към края на живота си официално приема будизма. Произведенията му са огледало на неговите духовни интереси. Те разкъсват тънката ципа, разделяща материалния от отвъдния свят, и с езика си, приличен на заклинание, ни въвличат в една нестабилна реалност, способна да ни отведе до бездната на лудостта и да ни блъсне в нея.

понеделник, 23 ноември 2015 г.

Книгата е като лъжицата или "Това не е краят на книгите" с Умберто Еко и Жан-Клод Кариер

“Знанията си за миналото дължим на кретени, малоумници или врагове.”

И тази сутрин се събуждам особено мъчително. Едва отварям очи и се надигам, издавайки мъчителен стон. Месата ми предателски опитват да се откъснат от костите и да се върнат в добре затопленото легло. Не успяват и този път. Не знам дали съм щастлив от това. Докато разсъждам над този факт (търкам очите си, обувам чехлите, почесвам се), двама небръснати мъже на вече почтителна възраст седят в другия край на стаята и разговарят. Не са спирали цяла нощ. “Книгата е като лъжицата, чука, колелото и длетото.”, твърди единият. Другият бръщолеви нещо за барока в Италия. Явно са доста умни, но не знаят кога да се спрат. “Навън е още тъмно, бе, хора”, казвам им, но те не реагират. Трети белокос мъж седи близо до тях с една дълга и тънка пръчка в ръка и ги ръчка в ребрата, когато заподозре, че може да млъкнат. Луди глави.

Няколко часа по-късно те все още са си там и продължават да говорят за инкунабули, свитъци и пергаменти. Какво да се прави – сипвам си чаша вино (пълня я догоре) и сядам на пода край тях. Мъжът с мустаците е Умберто Еко, писател, семиотик и не знам си какво още, а пък срещу него с набола брада и далеч по-живо изражение седи Жан-Клод Кариер, отново писател, най-известен като сценарист в киното. Мъжът с пръчката и рошавата коса пък е Жан-Филип дьо Тонак, есеист и журналист. Тонак изглежда се опитва да насочва разговора като ги бие през пръстите и ги мушка в ребрата с дългата си пръчка, но през повечето време e унесен в слушане (или може би зашеметен от силно главоболие, причинено от голямото количество информация, с която го засипват двамата). Та къде с негова помощ, къде без, разговорът им върви леко хаотично, леко хумористично, но винаги невероятно ерудирано, невероятно информирано и с огромна страст и любов към книгите. Почувствах се глупав, честно.

неделя, 22 ноември 2015 г.

Извънземно нашествие в “Границата”

“Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му. Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно – свито на кълбо като бебе, току-що излязло от утробата и сразено от самия живот.”

Ако принцесата от приказките трябваше да бъде спасявана днес, може би щеше да се намира не във висока кула отвъд тъмна и страшна гора. Принцесата щеше да се крие в бункер под още димящата земя, по чиято повърхност се простират безкрайни пустини от нагорещен пясък, разораван периодично от могъщите оръжия на извънземни нашественици. “Границата” на Робърт МакКамън отваря портала към един опустошен свят, където принцесата би се скрила именно там, ако, разбира се, има късмета преди това да не бъде изпепелена от извънземни лазери, взета в плен като опитно зайче, разкъсана от мутанти или смачката по невнимание от някое огромно същество със съмнителен произход. Е, принцеси в “Границата” няма, но горепосочените неща се случват на не един и двама души в книгата.