"Батман Аполо", Виктор Пелевин

"Беше една от онези пленителни руски вечери, когато ти се струва, че всички страшни страници от историята на отечеството вече са прелистени и ни очакват само светли, безоблачни и радостни дни. Именно в такива мигове хората зачеват деца, защото са убедени, че ги очаква слънчево щастие.

Само че, кой знае защо, тези деца се раждат през февруари..."

Виктор Пелевин не се побира в никакви рамки. Неговата вярност към самия себе си и разпознаваемия му почерк го превръщат в култов автор за мнозина. Някак винаги успява да направи нещата по свой си начин, по руски, но с размах и със стил, който шепне I don't give a fuck, което няма как да не ми хареса. 

"Брегът на москитите", Пол Теру

Още след първите няколко страници разбрах, че “Брегът на москитите” ще бъде една от най-добрите книги, които съм прочел тази година. Романът излиза за първи път на български език и, за моя голяма изненада, под неразгадаемата корица се криеше една страховита дисекция на човешката природа, с право сравнявана с “Повелителят на мухите”. Просто исках да изям “Брегът на москитите” с кориците. Отбелязвах си по-интересните места с прегъване на ъгъла на страницата и сега книгата ми прилича на парцал.

"Ядем, когато не сме гладни, пием, когато не сме жадни, купуваме ненужни вещи и изхвърляме все полезни неща. Не продавай на човек каквото иска, продавай му каквото не иска. Прави се, че има осем крака, два стомаха и пари, които трябва да изхарчи. Това не е липса на логика, това е злодеяние."

“Брегът на москитите” разказва за семейството на Ал Фокс и безименната му съпруга (наричана просто "майка"), за двете им близначки и синовете им Джери и Чарли, който всъщност е и нашия разказвач. Ал е ексцентричен, но гениален изобретател с много патенти. Той ненавижда съвременна Америка, посоката в която отива, начина по който изсмуква земята и я унищожава, мрази алчността, мързела, животът в нея му е непоносим. И един хубав летен ден просто взема семейството си, изоставят потъващите Американски щати и заминават надалеч в хондураските джунгли. Малкото им “градче” Херонимо е отвъд всяка власт, далеч от болестта на цивилизацията. Място на което предприемчивостта и изобретателността им могат да процъфтят. Но нещата не са толкова прости...

Защото в “Брегът на москитите” цивилизацията е заразна и нелечима болест.

"Черните кучета", Иън Макюън

"Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам."

Представете си горещ летен ден дълбоко във френската провинция. Толкова горещ, че виждате как въздухът вибрира в далечината. Погледа ви е замъглен, а мислите ви се носят бавно като погребална процесия. Ходите напред и само напред по пътеката, вече забравили накъде сте тръгнали, докато иззад следващия завой не ви спират две тъмни сенки. Болната съвест на поколения грешници, приела плътта на две черни кучета, с уши прилепени до черепите им и с остри бели зъби, край които се стича пяна. Ден, който не може да бъде забравен...