четвъртък, 28 юли 2016 г.

"Черните флагове. Възходът на ИДИЛ", Джоби Уорик

Директорът продължава да описва особеностите на новопристигналите, от странните им дрехи – повечето настояват да носят туники в афгански стил над затворнически униформи, защото тесните панталони са прекалено неморални – до способността им да обръщат “в правата вяра” и най-закоравели затворници, дори и служители на затвора. В “Суака” толкова много охранители са попаднали под тяхното обаяние, че началниците са принудени да ограничат дежурствата до деветдесет минути във всеки сектор, където биха могли да се натъкнат на тези фанатици.

Старателно монтирано видео показва как мъже, облечени в черно и с черни маски на лицата си, стрелят в гърбовете на пленници. Друго видео, на фона на религиозна песен, показва как изгарят жив пленен йордански пилот. Това са фанатиците, нарекли себе си Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), чиято жестокост и бруталност кара дори крайни ислямисти като Ал Кайда да се дистанцират от тях. “Черните флагове” е книга за ИДИЛ, за тяхното въздигане от руините на войната и за техния създател – Абу Мусаб аз Заркауи.

“Черните флагове” е плод на дълго проучване и на голямо количество документи, интервюта и лични срещи с преки участници в описаните събития. Джоби Уорик е успял да съгради наистина подробно и задълбочено изложение върху ранната история на ИДИЛ, което през тази година му носи и заслужена награда “Пулицър”. 

събота, 23 юли 2016 г.

"Архиви на злото", Чарлс Строс

“Архиви на злото” превръща в реалност най-ужасяващите фантазии на Лъвкрафт, съживява мрачните вярвания на сатанисти като Ла Вей и съгражда цял свят от конспирации, които биха захвърлили всеки неподготвен ум отвъд ръба на лудостта. Поредицата среща космическия ужас с шпионския трилър, за да изгради оригинална вселена, в която въображението на Строс ескалира до на моменти абсурдни (но невероятно забавни) нива. За уникалния глас на книгата ключово значение има изборът на главен герой – хакерът Боб, отегчен от еднообразната офисна работа, винаги саркастичен и хаплив, готов да се впусне в опасни мисии, включващи унищожителни демони, без много да му мисли.

“Досиетата на Боб” е поредица, но книгите в нея са независими и логически завършени. Том 1 вклюва романа “Архиви на злото” и новелата “Бетонна джунгла”. Не мога да си представя друг преводач на книгата, с безкрайните шантави термини и още по-шантави имена, освен великолепната Елена Павлова (на която дължим убийствения водосрез и други щастия от слепогледа). Страховитата корица пък е дело на Петър Станимиров, познат с работата си по книгите на Стивън Кинг и класиките от колекция “Върхове” на изд. Изток-Запад.

неделя, 3 юли 2016 г.

"Призрачно" от Чък Паланюк I Трейлър

С Денислав Йорданов се захванахме с един проект, който исках да осъществим още миналата година, но едва сега стигнахме до него - трейлър на "Призрачно" от Чък Паланюк (една от любимите ми книги евър). Дано да е първият от много :)


четвъртък, 30 юни 2016 г.

Изгубените села на България

Не е нужно да ходим до Припят, за да видим как би изглеждала Земята след края на света. Българските села са нашето си, родно видение за апокалипсиса. В едно от тях (едно от многото) някогашните улици са скрити в трева, достигаща до раменете, по прозорците не е останало здраво стъкло, всеки катинар е разбит, а всичко с някаква стойност - отдавна откраднато и продадено. Тук-там се намират следи от отдавна изживян живот - забравена бутилка ракия, стар социалистически вестник, снимка на нечия майка... Страховито е. Хората са построили тези къщи с двете си ръце, а децата им са ходeли в малкото училище на отсрещния хълм. Сега и то гние и се разпада като всичко наоколо.

четвъртък, 16 юни 2016 г.

"Дивашка жътва", Карл Хофман


"Има хора, които не обичат да са сред пояци, кал и голи мъже, покрити със свинска мас, но Майкъл Рокфелер не е от тях. За него е особено приятно да е сред хора, които не ги е грижа, че той е от фамилията Рокфелер, и които нямат идея какво означава името му. С изминаването на седмиците в Нова Гвинея домът започва да се превръща в абстракция, да губи притегателната си сила. Материалните вещи вече не са толкова важни. Има нещо освобождаващо в съсредоточаването върху един проект. Това, което е от значение, е точно пред него - свят на потапящи се голи тела, на пиршества и изпълнени с дим колиби, свят на прасета и свинска мас. Тук най-после той е свободен от обществените условности. Свободен от това да бъде Рокфелер."





вторник, 7 юни 2016 г.

"Aurora", Kim Stanley Robinson

Как би изглеждало пътуването на един космически Ноев ковчег до далечна планета, която да бъде превърната в нов дом за човечеството? Ким Стенли Робинсън опитва да отговори на този въпрос в последния си роман - "Аврора". Книгата е наистина впечатляваща твърда научна фантастика, смайваща със своята амбиция и научна детайлност, истински експеримент, който изследва човешкото общество в своя умален вариант, затворен между стените на космическия кораб, и навлиза с вещина във въпросите на социалната динамика, космическите пътувания, изкуствения интелект и заселването на чужди светове. Неслучайно книгата е сред претендентите за най-добра научна фантастика на 2015 г. на Goodreads.

“Who programmed this thing?”

В света на литературата, когато светлинни години биват прекосени само за няколко секунди с технологии, близки до магията, е лесно да забравим колко невъобразимо необятен е космосът всъщност и колко огромни са разстоянията между всичко в него. Ким Стенли Робинсън ни връща към смразяващата реалност и в романа един космически кораб се носи към системата на звездата Тау Сети вече сто и шейсет години. Целта му е луната Аврора, за която се смята, че е подходяща за заселване. Корабът носи в себе си приблизително две хиляди души, живеещи в дванайсет самодостатъчни биодома, съхраняващи дванайсет различни екосистеми.

В необятната празнота на космоса дори и най-малкият проблем може да представлява опасност за цялостта на кораба, единственият дом, който познават вече пет човешки поколения. Поради това всичко в него се контролира строго - биоравновесието, използваната енергия, дори размножаването на самите хора. Това обърква и отблъсква част от младите, за които е трудно да намерят мястото си в такава репресивна среда. Сред тях е и Фрея, главният герой на книгата. Романът проследява съдбата на хората от кораба чрез разказа за нея, но това, което е най-интересно е, че разказвач всъщност е... изкуственият интелект на самия кораб, обучаван от Деви, майка на Фрея и брилянтен инженер. 

четвъртък, 19 май 2016 г.

"Аз още броя дните", Георги Бърдаров

"Аз още броя дните" разказва тежка, тежка история. Абе, четеш и ревеш, но не спираш, искаш да стигнеш до края, искаш да видиш спасение от целия ужас на войната, някаква надежда, че хората не са загубили всичко добро у себе си. Но в ада надежда е трудно да бъде открита. За броени дни войната разкъсва трудно граденото мирно съжителство на култури и религии, смъква топлото одеало на цивилизацията и ни връща във времена, където единственият разбираем език е езикът на силата. Брутално, грозно и съвсем близо до нас само преди две десетилетия. 

"Никога не съм усещал по-голяма пустота. Сякаш от тия очи вееше леден вятър..."

Георги Бърдаров разказва за обсадата на Сараево по времето на войната в Босна, обсада продължила 1335 дни и погубила хиляди животи. Прави го по балкански емоционално, без да спестява гадостите на войната. Реалният живот под обсада е показан през очите на участниците в нея - насилниците, жертвите, хората, хванати в капана на една сякаш безкрайна лудост, а спойката между техните истории, нещото, което прави от книгата едно единно цяло са двама млади влюбени - Давор и Айда, християнин и мюсюлманка, които се обичат, сякаш напук на хаоса около тях. 

неделя, 15 май 2016 г.

"Моята представа за Ад..." или книгите на Чък Паланюк в цитати


Чък Паланюк е американски механик, известен с наръчниците по самоунищожение, които създава в свободното си време. Най-известният от тях, наречен "Боен клуб", разказва за група мъже, които нямат нищо смислено за правене и поради това се бият всяка събота вечер. Този наръчник му носи множество долари, което го стимулира да отдаде живота и тялото си в служба на човечеството. Тук е събрана само част от мъдростта му. Насладете й се!

"Всяка вечер умирах и всяка вечер се раждах отново.“
“Every evening, I died and every evening I was born again."
- БОЕН КЛУБ

петък, 13 май 2016 г.

"Метро 2035", Дмитрий Глуховски

"По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци - никаква пролука - и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двайсет и пет години нямаше жива душа."

Не е тайна, че съм огромен фен на метровселената. Обожавам описанията на грубия тунелен живот, на греховете, заблудите и крайните идологии, преследващи човечеството и след като е погребано живо под руините на Москва, на делата на героите, тласкани от смелост или лудост към повърхността, където лежат останките на стария свят. Всичко, което познаваме в живота си, всичката ни смелост и твърдост, но и страховете ни, сляпа ни гордост и глупост са събрани в малкия свят на московския метрополитен и в лепкавия му мрак са станали още по-ярки и хапещи. Глуховски е успял да създаде жизнена апокалиптична вселена, в която има място за много и все невероятни истории и не е случайно, че делото му е продължено от десетки други автори.

Събитията в "Метро 2035" са продължение на тези от компютърната игра "Metro: Last Light", която (освен че е страхотна) е жизнена част от метровселената. Отново се появяват героите от предните две книги, като някои от тях играят централна роля в сюжета. Въпреки това новото Метро може да се чете като самостоятелен роман, защото всички важни събития от миналото са добре обяснени. Главен герой отново е сталкерът Артьом, спасител на метрото от опастността на черните и герой от битката за бункер Д6. Той се е завърнал на родната си станция ВДНХ, но след всичко преживяно за него е невъзможно да води примирен живот, простиращ се не по-далеч от гъбените полета и клетките на свинете. Артьом е сталкер и в спомените му винаги ще бъде откритото безкрайно небе на повърхността, несравнимо с мрачните бетонни убежища, из които пълзят хората. Подтикван от непоносимостта си към тунелния живот и от угризенията си за унищожаването на черните, той всеки ден излиза на повърхността, където в един от изоставените небостъргачи разпъва радиостанцията си и търси радиосигнал от други оцелели. Отговор няма. А за хората в собствената му станция довчерашния военен герой постепенно започва да изглежда като опасен луд. От безизходицата му го изважда старец на име Омир, носещ вестта за човек, прихванал сигнал от повърхността. И оттук започва ново опасно пътуване из метровселената...

неделя, 1 май 2016 г.

"Как да създадем ум" (Рей Кърцуайл) и киберпънк бъдещето на човечеството

"Последното изобретение, което е било необходимо да направи биологичната еволюция - неокортекса, - неизбежно води до последното изобретение, което е необходимо да направи човечеството - истински интелигентните машини; и устройството на едното вдъхновява проектирането на другото."

Как да създадем ум излезе у нас през есента без много шум и не получи вниманието, което според мен заслужава. Дори и аз първоначално я отминах, може би заради гръмкото подзаглавие, което не отговаря съвсем на реалността. Рей Кърцуайл не е случаен човек – футуролог и изобретател, занимаващ се главно с технологии за разпознаване на говор и текст, милионер от работата си в тази сфера, той определено има какво да каже за бъдещето на технологиите.

В Как да създадем ум Рей Кърцуайл се занимава с въпроса как работи човешкият мозък и как можем да използваме тези знания за създаването на изкуствен интелект, доближаващ се максимално до гъвкавостта на човешкото мислене. В основата стои теорията за ума като разпознавател на шаблони (шаблоноразпознавателна теория за ума), която според автора описва основния алгоритъм на неокортекса. Това е областта на мозъка отговорна за възприятието, паметта и критичното мислене, за нашата способност да работим с конфигурации от информация и да подхождаме йерархично към тях. Това е важно за теорията на Кърцуайл, защото според нея човешките знания се съхраняват под формата на шаблони, йерархично свързани помежду си, подобно на уебсайт, пълен с хиперлинкове. Всеки разпознат шаблон от дадено ниво активира следващото ниво, в което той присъства като част, като един шаблон може да бъде част от много други. Например шаблонът на буквата Б е свързан с шаблона от по-високо ниво БЛОГ, като веригата продължава йерархично нататък. Според изчисленията на Рей Кърцуайл в човешкия неокортекс има приблизително 300 милиона шаблоноразпознавателя.

сряда, 20 април 2016 г.

"Няма закога", Андрей Велков

"А човек се надява, че в един момент простотията спира. Не е така, тя никога няма край."

Андрей Велков е литературен хулиган, тъй че не се изненадвайте при вида на бастун с електрошок, размахван от пенсионер, облечен в скъп костюм. "Няма закога" е хулиганска, посткомунистическа, смешна, но и гневна приказка за трима юнаци на почтена възраст и тяхното пътуване из страната на неограничените възможности. Жалко само че си я дочетох чак сега.

"Няма закога" започва с един софийски старец, който е успял да съхрани своето достойнство, въпреки мизерията, в която живее (като един средностатистически български пенсионер). Всичко се променя, когато Стефан, прехвърлил вече осемдесетте, печели една бала пари от тотото. Той решава да намери старите си приятели и заедно да се впуснат в едно последно приключение. Няма закога да се мотаят. С него са Теодор, някога известен борец, доизживяващ дните си, мачкан от огромната си жена, и Александър, живеещ самотно в своето село, където се е превърнал в последна преграда пред мародерите. Парите ги освобождават от старческите им окови и тримата се отдават на живота както никога досега. Един източноевропейски купон обаче не е завършен преди да ни срещне с мутри (със звучни имена като Ягодата и Буцата), с проститутки (пък били те и четящи), с дупки по пътищата и западащи провинциални села и градчета. И някъде там миналото чака да бъде разровено и старите рани отново да прокървят.

петък, 15 април 2016 г.

"Немски сказания", Братя Грим

"Deutsche Sagen" на Братя Грим излиза в два тома, отпечатани през 1816 и 1819 г. Свикнали сме да свързваме двамата братя с техните приказки и то в един доста олекотен вариант. Оригиналните приказки, както и легендите (издадени у нас от изд. Алтера) обаче са далеч по-сурови и в тях можем да намерим една неподправена средновековна бруталност, често лишена от всякаква поука. Например в истинския финал на "Синята брада" главната героиня увисва на кука за месо, а злодеят просто захлопва вратата на тайната си стаичка, взел поредната си жертва. У нас са издадени единствено сказанията, но те са не по-малко интересни. Част от тях са исторически (за крале, племена, преселения), а други са посветени на магически същества (върколаци, джуджета) или пък на места, свързвани с необичайни събития (мостове, реки).

Изданието е придружено от предговор на самите Братя Грим. Та в него те пишат: "Приказката е поетична, сказанието е исторично; първата е укрепена в самата себе си, във вродения си цвят и завършеност; сказанието е обагрено в по-малко цветове, ала има тази особеност, че се държи за нещо познато и осъзнато, за някое място или за историческо известно име."

"Чистилище" /по "Starfish" на Питър Уотс/


ЧИСТИЛИЩЕ
от Марио Йорданов
Трупът се поклащаше, дърпан от невидимите океански течения. Главата му бе смазана, забита в земята от тонове стомана.
В миналото Хенри бе виждал и други мъртъвци, но той вече не бе човека, който бе някога. Разломът промени всеки един от тях и споменът за бялата разкъсана плът на това същество, което доскоро смяташе за свой колега и приятел, не излизаше от мислите му, докато се оттласкваше със всички сили нагоре към повърхността. Океанът около него бе пуст и тъмен, като черно платно върху което подпалените нервони на мозъка му можеха свободно да рисуват облаци черна кръв и малки рибки, забили зъби във врат, чиито жили са неестествено разтеглени до липсващата глава. Вместо нея в края на тялото има стоманена колона, стърчаща от дъното на океана.

вторник, 12 април 2016 г.

"Левиатан се пробужда", Джеймс С. А. Кори (Експанзията #1)

Станцията жужеше като кошер,
астероидът под краката му вибрираше
от безкрайните, скачващи скоби и реакторни ядра,
тръби, рециклатори и пневматични системи.

Стремежът към власт е неотменим човешки инстинкт още откакто първият човек е открил, че може да удари съседа си по главата си с крива тояга и да му вземе малкото, което притежава. Далеч в бъдещето човечеството е овладяло Слънчевата система, Земята се е превърнала в привилегирован колониален център, Марс - в технологичено развита нация, а Астероидният пояс (между Марс и Юпитер) в индустриален заден двор, с който никой не иска да се съобразява. И въпреки постигнатите невероятни успехи, отново стремежът към власт е на път да пропука крехкия баланс, който крепи човешкия свят.

Всичко започва с намирането на един изоставен кораб. Джим Холдън, старши офицер на леден влекач, и екипът му се натъкват на изоставения космически кораб Скопули. Той обаче се оказва само примамка, след която като домино се задвижват събития, заплашващи да хвърлят човечеството в най-голямата война в историята му. Междувременно на астероида Церера детектив Джозеф Милър, корумпирано ченге със свои собствени морални разбирания, се заема със случая на Джули Мао, издирвана от нейните родители. Оказва се, че зад този случай стои нещо много по-голямо, ужасяваща конспирация, която въвлича всички герои във водовъртежа си.

сряда, 30 март 2016 г.

"История на четенето", Алберто Мангел

"История на четенето" е приятно въведение в историята на книгата и на нашето възприятие за нея. Без да задълбава или теоретизира излишно, Алберто Мангел разглежда проблематиката като привежда страшно много реални примери на своя страна, интересни истории, които ще се харесат на всеки запален читател. Всяка глава разглежда различен аспект от историята на четенето (и на книгата), като не се притеснява в рамките на няколко страници да прескача от античността към ренесанса, към просвещението, към викторианската епоха или някое друго книжно време. Има глави посветени на образованието, на мълчавото и гласното четене, на очилата, на производството на книги и на какво ли още не. За щастие, в края има и показалец, защото в противен случай ориентирането в леко хаотичната организация би било доста трудно.

Книгата е добър избор за всеки влюбен в четенето. И вместо да пиша повече глупотевини, ето и някои от по-любопитните откъси, които съм си подчертал:


Проклятие, записано в библиотеката на манастира "Свети Петър" в Барселона:
"Оногова, който открадне, или вземе и не върне книга на притежателя й, ръката да се обърне на змия и да го ухапе. Да се вдърви дано и всичките му членове да изсъхнат. Да се гърчи в мъки и да моли за милост, и да няма край на страданието му, докато стане на прах и пепел. Да го проядат книжни червеи в знак на Червея, що не умира. И когато накрая настане Денят на Страшния съд, да го погълнат навеки Адските пламъци."

сряда, 23 март 2016 г.

На дъното на окена: "Starfish", Питър Уотс

"She keeps her distance, suddenly knowing the answer. It's only real if it hurts. It's only real if it happens slowly, painfully, each step carved in shouts and threads and thrown punches."
/"Тя стои на разстояние, внезапно осъзнала отговора. Реално е само ако боли. Реално е само ако се случва бавно, болезнено, всяко стъпало издълбано с викове и заплахи и разменени удари."/

Океанските дълбини са безмилостно място, което убива неспособните да се адаптират. Сред вечния мрак обитават същества с кости, станали крехки от постоянно недохранване, с огромни зъби, неспособни да ги спасят от глада. На дъното на океана, в разлома Хуан де Фука, между проскърцващите от смазващото налягане стени на станцията "Биби", е събран внимателно подбран екип рифтъри, които не просто оцеляват. На тях им харесва там. Пристрастени са към смъртоносния натиск на океана и към освобождаващата самота на водната пустиня.

Рифтърите са изпратени на дъното, за да се грижат за съоръжение, експлоатиращо геотермалната енергия на разлома. За да издържат на тежките условия, на всеки един от тях са направени технологични подобрения, позволяващи им да остават под вода на практика безкрайно дълго време. А за да издържат на непосилното психологическото напрежение, в станцията са изпратени хора, вече пречупили се и изживяли някаква тежка травма в живота си. За тях разломът е място на смъртна опасност, но и на освобождение от миналото им Аз.

четвъртък, 10 март 2016 г.

"Монахът", Матю Грегъри Луис

"Не мислете, че тълпата бе събрана от склонност към благочестие или жажда за просвещение. Твърде малко влечаха тези мотиви, а в град като Мадрид, където суеверията царстваха с такава деспотична власт, да дириш искрено боголюбие, би било безплодно."

Един единствен монах се е осмелил да излезе в сивата нощ на пълнолунието. Целият манастир е застинал в суеверен страх, но по-могъща сила движи краката на монаха и го кара да забива тежко токове в меката пръст на манастирския двор. Ръката му трепва от стаено напрежение. Пламъкът на свещта в ръката му се поклаща несигурно и едва успява да освети гладко обръснато лице с остри, твърди черти и очи, които в светлината на деня всички смятаха за божествено смирени. Малкото огънче на свещта се отразява в тези очи, поклаща се отново и загасва, неуспяло да освети унищожителната похот, плъзнала из вътрешностите му като безмилостен всепоглъщащ тумор.

Този монах е абат Амброзио, лишен от грях божи раб, смятан почти за светец, заради благочестивостта си и заради отдадеността си на божието дело. Той е израснал между манастирските стени без да познае истински изкушението на греха, което се оказва и ключът към неговото падение. Всички човешки страсти и слабости вилнеят из страниците на "Монахът" и поставят волята му на непосилно изпитание. Сатанински ритуали, неудържима похот и долни страсти разрушават строгия, понякога античовешки, морал сред който живеят героите на книгата (моралът, сред който живее и Матю Грегъри Луис) и я зареждат с бунтовна енергия, която можем да усетим и днес, две столетия по-късно.

вторник, 23 февруари 2016 г.

"Полукрал", Джо Абъркромби

Книгите на Джо Абъркромби са мястото, където се връщам, когато имам нужда да се позабавлявам и да си почина с книга в ръка. По някаква причина смесицата от кръв, мечове и несполуки ми действа страшно релаксиращо... кой би се досетил. И ето, че точно за кратката ми отпуска, Абъркромби се завърна у нас с “Полукрал”, книга първа от поредицата “Разбито море” – морално мъглява приказка за възрастни, в която той отново не се свени да подритва жестоко героите си из географията и да им причинява всякакви болезнености. Въобще – гарантиран кеф.

"Когато си в ада, само дявол може да те упъти към изхода."

“Полукрал” разказва за младия Ярви, кралски син, обучаващ се за пастор, длъжност, която в света на "Разбито море" е съчетание от монах, съветник и лечител. Подходящо място за един презрян благородник – защото Ярви е роден със саката ръка, която го прави полумъж в очите на коравите воини, с които е заобиколен. Нещата за него обаче се преобръщат само за една нощ. Баща му и по-големият му брат са убити в засада. Като в сън Ярви се възкачва на трона и застава начело на огромна армия, облечена в стомана, само за да бъде скоро отново захвърлен в калта. Дълги дни на робство, на изпитания от огън и кръв престоят преди законният крал да се върне на трона...

сряда, 17 февруари 2016 г.

Mindblowing Sci-Fi: "Слепоглед", Питър Уотс

Вече писах за Питър Уотс, за неговия сборник "Отвъд разлома" и за мозъчното разтапяне, което предизвиква. Заразата "Слепоглед" се изразява в същите симптоми, но този път придружени със задушаващо свиване на сърдечните органи, причинено от внезапно осъзнатата собствена необразованост и незначителност. Страхотна е! А втория прочит за мен е повече от задължителен, защото не съм сигурен, че разбрах и половината от това, което прочетох. 

“Ти, жесток задник такъв!
Ти, гнусно садистично чудовище!”

"Слепоглед" е твърда научна фантастика за едно недалечно бъдеще, когато човечеството е прегърнало науката, колонизирало е близкия космос и се чуди какво да прави с всичкото свободно време, което автоматизацията е освободила. Науката е постигнала невероятни висоти и начинът, по който Уотс ни въвежда във всичко това, е едно от най-големите достойнства на книгата. Учените са способни да подобрят по немислими начини несъвършения човек, да премахнат половината му мозък и да го заменят с машина, да съживят няколко личности в ограничената му черепна кутия, да пренесат живота му в изцяло виртуална среда, но сякаш дори и това не е достатъчно. Човекът е непоправимо несъвършена машина и, въпреки научния напредък, бъдещето носи мрачно усещане.

петък, 5 февруари 2016 г.

Светът е доста странно място в "Non-Fiction" на Чък Паланюк

Хората постоянно питат писателите откъде вземат идеите си. Е, "Non-Fiction" e добър отговор на този вече доста захабен въпрос. В книгата са събрани различни ексцентрични парчета реалност, немалка част от които са намерили място в прозата на Чък Паланюк, като например различни публични сексуални необузданости, строители на каменни замъци или пък приятелката на автора, която си прави домашен сапун.

"Най-големият ти страх, когато пишеш проза, е страхът, че ще пропилееш живота си зад клавиатурата. Идаята, че умирайки, ще осъзнаеш, че си живял само на хартия. Единствените ти приключения са били измислени и, докато света се е сражавал и целувал, ти си седял в някаква тъмна стая, мастурбиращ и правещ пари." (My Life as a Dog)

четвъртък, 28 януари 2016 г.

"Отвъд разлома", Питър Уотс

Питър Уотс! Питър Уотс е от една специална порода писатели, които нямат никаква милост към читателите си. Да си призная, първият му излязъл у нас роман “Слепоглед” бързо ме победи и го оставих за по-добри времена, въпреки първоначалния си ентусиазъм. Сега, със снежните преспи отвън, с ледена бира в ръка и вече достигнал края на “Отвъд разлома”, усещам, че и неговото време наближава. Защото има едно особено удоволствие при четенето на изпълнените му с наука истории – всичко звучи ужасяващо реално, без значение дали това е дебнещо в арктическия мрак извънземно или мутант на дъното на океана.

"Той се усмихва в отговор. Едва ли не усеща как се свиват всички мускулни влакна по лицето му, как се напрягат сухожилията и меката тъкан се разтяга върху лицевите му кости. Усеща пълната неискреност на един изцяло механичен процес."