сряда, 23 март 2016 г.

На дъното на окена: "Starfish", Питър Уотс

"She keeps her distance, suddenly knowing the answer. It's only real if it hurts. It's only real if it happens slowly, painfully, each step carved in shouts and threads and thrown punches."
/"Тя стои на разстояние, внезапно осъзнала отговора. Реално е само ако боли. Реално е само ако се случва бавно, болезнено, всяко стъпало издълбано с викове и заплахи и разменени удари."/

Океанските дълбини са безмилостно място, което убива неспособните да се адаптират. Сред вечния мрак обитават същества с кости, станали крехки от постоянно недохранване, с огромни зъби, неспособни да ги спасят от глада. На дъното на океана, в разлома Хуан де Фука, между проскърцващите от смазващото налягане стени на станцията "Биби", е събран внимателно подбран екип рифтъри, които не просто оцеляват. На тях им харесва там. Пристрастени са към смъртоносния натиск на океана и към освобождаващата самота на водната пустиня.

Рифтърите са изпратени на дъното, за да се грижат за съоръжение, експлоатиращо геотермалната енергия на разлома. За да издържат на тежките условия, на всеки един от тях са направени технологични подобрения, позволяващи им да остават под вода на практика безкрайно дълго време. А за да издържат на непосилното психологическото напрежение, в станцията са изпратени хора, вече пречупили се и изживяли някаква тежка травма в живота си. За тях разломът е място на смъртна опасност, но и на освобождение от миналото им Аз.

“Starfish” започва с близък поглед върху вътрешния свят на героите и малката (и непоносимо клаустрофобична) станция "Биби", но постепенно романът се разгръща из океанското дъно, докато накрая не достигне глобалните събития на сушата, където властват мегаполисите на едно свръхтехнологично, но доста подтискащо бъдеще. Науката, както може да се очаква от Питър Уотс, е плашещо убедителна и изпипана до последния детайл, но далеч по-лесна за въприемане от тази вложена в Слепоглед. “Starfish” има приятно сърцесмазващ и задоволителен финал, въпреки че е част от трилогия, което няма как да не ме радва.

Тук, за разлика от Слепоглед, фокусът попада далеч повече върху самите герои и тяхното развитие. Всеки един от рифтърите носи своите психологически травми, всеки един от тях по някакъв начин е аутсайдер, борещ се със собствените си демони. Изкована под непоносимата тежест на океана, между тях се заражда интересна динамика, която ги превръща в наистина силни герои, които трайно се отпечатват в паметта.

Всъщност оказва се, че когато става дума за Питър Уотс, книгата към която ще се връщам в бъдеще е именно “Starfish” (въпреки че като роман "Слепоглед" е по-добър). Защото докато Слепоглед е студен и безскупулен в безмилостното си дълбаене в човешкото съзнание, то “Starfish” е една далеч по-лична книга, далеч по-човешка и с герои, които можеш да почувстваш близки до себе си. “Starfish” е борба с демоните вътре в нас, в свят, неспособен да отдели добро от зло.

Пропуснах да отбележа, че последният разказ в "Отвъд разлома" е всъщност втора глава в "Starfish". Питър Уотс говори за това, че всичко е започнало от написването на един разказ, който е разширил до роман. Е, предполагам, че това е именно този разказ.

А, и за малко да забравя - целият роман може да се изтегли напълно законно от сайта на Питър Уотс: http://www.rifters.com/real/STARFISH.htm.



Вместо оценка:
"Oh, Gerry. You are so completely fucked up."

"When the lights go out in Beebe Station, you can hear the metal groan.
Lenie Clarke lies on her bunk, listening. Overhead, past pipes and wires and eggshell plating, three kilometers of black ocean try to crush her. She feels the Rift underneath, tearing open the seabed with strength enough to move a continent. She lies there in that fragile refuge and she hears Beebe's armor shifting by microns, hears its seams creak not quite below the threshold of human hearing. God is a sadist on the Juan de Fuca Rift, and His name is Physics."
/"Когато светлините  в станция "Биби" угаснат, започват да се чуват стенанията на метала.
Лени Кларк лежи на койката си и слуша. Над главата й, от другата страна на тръбите, жиците и титаниевото покритие, има три километра черен океан, които се опитват да я смачкат. Тя усеща и разлома под себе си, който разкъсва океанското дъно със сила, достатъчна да премести континенти. Тя лежи в това крехко убежище и чува как бронята на "Биби" се изкривява микрон по микрон и как шевовете й скърцат  едва доловимо, точно на прага на човешкия слух. На разлома Хуан де Фука Господ е садист - и името му е Физика."/

(преводът на първия цитат е мой, а втория е на Богдан Русев)

Няма коментари:

Публикуване на коментар