петък, 15 април 2016 г.

"Чистилище" /по "Starfish" на Питър Уотс/


ЧИСТИЛИЩЕ
от Марио Йорданов
Трупът се поклащаше, дърпан от невидимите океански течения. Главата му бе смазана, забита в земята от тонове стомана.
В миналото Хенри бе виждал и други мъртъвци, но той вече не бе човека, който бе някога. Разломът промени всеки един от тях и споменът за бялата разкъсана плът на това същество, което доскоро смяташе за свой колега и приятел, не излизаше от мислите му, докато се оттласкваше със всички сили нагоре към повърхността. Океанът около него бе пуст и тъмен, като черно платно върху което подпалените нервони на мозъка му можеха свободно да рисуват облаци черна кръв и малки рибки, забили зъби във врат, чиито жили са неестествено разтеглени до липсващата глава. Вместо нея в края на тялото има стоманена колона, стърчаща от дъното на океана.
Би повърнал, ако вътрешностите му не бяха компресирани, ако дробовете му не бяха смачкани като непотребна топка хартия, за да може да издържа на непосилното налягане. На три километра надолу в бездната, той бе просто едно от многото уродливи дълбоководни същества. Почти бе започнало да му харесва това изгнание, тази несравнима свобода на водната пустиня. Но сега искаше единствено да е далеч оттук, да се махне от това място, на което едни полудяваха и губеха всичко човешко у себе си, а други умираха, смазани в гигантските строежи или изпържени живи в поредното термално изригване.
Трябваше да се редуват да влизат в малката си подводна станция, защото вътре нямаше място за всички от тях. Всяко излизане от нея бе като да се удавяш отново и отново. Хенри така и не преодоля ужаса на тези първи мигове. Вътрешностите ти внезапно се свиват, машините, които са ти дали вместо органи, заработват и дишането ти секва. Биваш изхвърлен в бездната, където пред непривикналите ти очи има само безкраен мрак. Постепенно инстинктите ти се активират, започваш да различаваш сивите сенки на останалите работници и се заемаш с единственото за което си изпратен на дъното на Тихия океан – да бъдеш една от стотиците мравчици, изграждащи енергийни централи, крадящи от геотермалната енергия на разлома, където самото дъно на океана се ражда с по няколко болезнени сантиметра всяка година. Тук си, защото си по-евтин от несъвършените изкуствени интелекти. Защото си заменим, защото си престъпник, защото сам си приел предложението да бъдеш изкормен и захвърлен тук, за да отървеш затвора.
Ти си леснозаменим.
Ужасяващо е да прозреш тази мисъл на три километра под повърхността на океана, където единствените други обитатели са същества с кости, станали крехки от постоянно недохранване и с огромни зъби, неспособни да ги спасят от глада.
Първо бе едно младо момче, Хенри дори не можеше да си спомни името му. Още на третия ден след пристигането му, шлюзът го изхвърли във водата, преди вътрешностите му да успеят да се компресират. Налягането го смаза и той се задуши, преди който и да било да успее да му се притече на помощ. Последва смъртта на Мартинез. Хенри си спомняше добре, как стоманена греда го блъсна в един от термалните извори и бе сварен жив. В този ден разбраха, че компютърно генерираните гласове, с които общуваха под водата, имат проблеми с предаването на писъци.
Водата край Хенри постепенно започна  да изсветлява. Това, което бе започнало като болка и схващане в крайниците, сега се бе превърнало в непоносима агония в цялото му тяло, но той продължаваше да се изтласква нагоре. Това, че все още е жив след толкова дълго изкачване, му даваше надеждата, че високотехнологичният му костюм ще го запази жив, докато достигне повърхността.
Струваше му се, че вече може да различи слънцето някъде далеч нагоре. Мислите му обаче все още бяха в дълбините при отрязаните крайници, носещи се в сумрака, при поредния работен инцидент и при хората, бавно губещи разсъдъка си, докато накрая не прережат гърлото си със счупено стъкло или не изчезнат в безкрайния океан. Някои от тях се завръщаха, но само по формата си напомняха на това, което са били някога. Бяха се превърнали в поредното недохранено, безразсъдно и крехко дете на разлома.  От корпорацията не опитваха да ги спрат, нито идваха да приберат труповете. Техните подводници се спускаха на дъното само за да докарат нови работници. Всяко несъгласие бе посрещано безстрастно и с обещания, че ще бъдат свободни, когато проектът е завършен. Опитите за агресия бяха посрещани с куршуми.
Хенри бе един от първите на дъното. Някак бе успял да запази разсъдъка си въпреки всичко. Опияняващия унес на новото съществуване обаче бе постоянно разтърсван от нови и нови ужаси, които го връщаха към безнадеждната реалност. Страхът го отвеждаше на дълги разходки нагоре към повърхността, но никога не успяваше да издържи дълго преди да се върне. Сега обаче бе стигнал по-далеч от когато и да било.
Тук в плиткото пасажи малки рибки преминаваха край него без да опитат да отхапят главата му, без да го забелязват дори. Бе ослепително светло, навсякъде бе кадифено синьо и океанът бе красиво, почти уютно място. Вече бе близо до повърхността, когато случайността го накара да погледне в правилната посока и да види черното петно на нещо плаващо в океана.

            За първи път от месеци насам, Хенри показа главата си извън водата и слънцето го докосна с непоносимо ярките си лъчи. Някаква част от него искаше да се скрие обратно под водата от ужасната му сила. Наложи се да затъмни капачките, покриващи очите му, за да види до какво е изплувал. Оказа се някакъв вид предавателна станция с обла основа и метални греди образуващи пирамида върху нея. Не бе много, но бе къс цивилизация, което му даваше надежда. 
Хенри се покачи върху станцията и започна да съблича водолазния си костюм. Обели изкуствената си черна кожа до кръста, но остави капачките на очите си, защото го бе страх от силата на слънчевите лъчи. Вътрешностите му трябваше всеки момент да започнат да се декомпресират.
Нищо не се случи.
Вече започваше да се задушава. Костюмът имаше нужда от вода, за да му доставя кислород. Машините в него мълчаха. Ужасяваше го мисълта, че може да са настроени да работят само на подводната им станция или още по-лошо - да са се развалили и да е обречен завинаги да остане в океана. Закопча костюма и се хвърли във водата, за да си достави така нужния кислород. Опита още няколко пъти да се покачи върху платформата и да изчака машините в него да сработят.
Но повърхността бе негов враг и го убиваше.
Бе в средата на Тихия океан, на хиляди километри от какъвто и да било бряг. Не знаеше накъде да поеме. Около него имаше само безоблачно небе, океан и непоносимо слънце, което изгаряше болнобялата му кожа. Единствения път, който познаваше, бе обратно надолу към дълбините.
Обратно към чистилището.

КРАЙ
*изображението е на Scott Clark

Няма коментари:

Публикуване на коментар